Микро-парламенти и граждански журита
– основа на бъдещото политическо инженерство
Петер Дийнел, Градски университет, Вупертал
“Микро-парламентът” е непартиен форум, свикан ad hoc за изработване на конкретен законопроект, формиран по жребий със задача за кратко време да изработи препоръки за нормативно решаване на даден проблем.
От 25 до 100/150 обикновени граждани човека от най-различни среди, професии, възрасти и пр. работят известно време заедно с помощта на двама водещи (мъж и жена ) като се информират по даден проблем, възложен им от държавен орган и формулират няколко алтернативни решения за него. Към 4 дни стигат да се разбере проблема и се предложи решение с един час за обяд и две почивки за кафе в четири модула дневно. Накрая препоръките за решения се предават на възлагащия орган в „Граждански доклад”.
Инструментът се тества вече доста време и е готов за прилагане в много области и на различни управленски нива. Ако се вгледаме ще видим, че „микро-парламентите” в средносрочен план се очертават като цяла една нова „индустрия”.
Как работят те?
Четири условия осигуряват информирано решаване:
Работи се с тясно ограничена част от действителността, при което организацията, прилагаща модела, знае предварително каква информацията е най-подходяща.
Групата получава информация от най-добри експерти или с пряко наблюдение, посещения и разни видове медии (филми, слайдове, видеофилми). За да се пести време, дневният ред подрежда информацията в пакети от проблеми.
Най-важният фактор за информиране на участниците е времето. Те трябва да го имат за да изслушат, разберат, попитат, обсъдят алтернативи и вземат становище. Участниците се учат изненадващо бързо. Още на втория ден стари вдовици и млади асистент-продавачки говорят управленски жаргон. Записите показват: способността на гражданите-консултанти да разбират и да използват нови категории е неоправдано подценявана от експерти и политици, участващи като наблюдатели или говорители.
Хората трябва да са платени, ако искаме сериозно да поработят и станат достатъчно информирани. Всеки участник дава документ за разходи и пропуснат доход, а една млада майка може да има нужда и от детска градина. При плащането на нужните пари се вижда, че паричното възнаграждение има много положителен страничен ефект – то е сигнал за сериозността на задачата.
През четирите дни в микро-парламента всеки от участниците прекарва повечето време с четирима други участници в малки дискусионни групи. Тези групи от по 5 човека трябва да вникнат в определена проблематика и формулират конкретни алтернативи. Те също посещават обекти и работят и по някаква друга задача.
Може би е малко изненадващо, но участниците в микро-парламентите не гонят лични интереси, а търсят общите такива и при всяко възможно решение с готовност се идентифицират с него.
Участието естествено тласка участниците да разговарят и навън с други хора – познати (семейство, колеги, съседи) за преживяването в микро-парламента и за неговите резултати. Така микро-парламентът действа и като популяризиращ PR (public relations) механизъм.
В САЩ, гражданските журитата обикновено работят в пленарни сесии без да се делят на по-малки групи. Това е така, поради тяхното разбиране за жури – група претегляща доказателства и решаваща всичко заедно.
Публичното доверие в държавата намалява. Днес дори официално приети узаконени мерки могат да се окажат неадекватни. Вземането и прилагането на решения се блокира и изкривява от частни интереси. Мъгливата логика на постоянната кампанийност измества истинските проблеми („не ги споменавай”).
А хората, събрани случайно са непреднамерени и безпристрастни. Те винаги ще попитат, какво стана с резултата от тяхната 4-дневна работа. Те сериозно очакват истински политически ефект от работата си, а това очакване е възможно защото:
– Проектите с ПК започват с поръчка от публичен орган. Те имат за партньор официален такъв (град, област, министерство, и т.н. ). Затова и имат конкретен официален адресат за своя Граждански доклад. Гражданските журита в САЩ не са включени в официален процес на решаване. Затова обикновено адресират исканията си до медиите.
– Предложенията на Гражданския доклад са непредубедени. Обикновените хора, включени в микро-парламента, работят по даден проблем без каквито и да било формални връзки със заинтересовани страни или частни интереси. В сравнение с други органи в публичното взимане на решения, процесът в микро-парламентите намалява до минимум влиянието на всякакви организирани интереси. Освен че са имунизирани срещу всякакви частни интереси, микро-парламентите не произвеждат и собствени такива. Участниците в кратко работещите микро-парламенти не могат да извлекат от тях лична изгода, повишение или преизбиране. Процесът на решаване в журито се възприема като неутрален и от участниците, и от външни наблюдатели.
Кратка история
От първо му приложение през 1972 в гр. Швелм, Германия моделът е прилаган 170 пъти на повече от 40 места. Няколко милиона забележки са дадени в годините след старта на този метод. Той се оказва добра форма за посредничество при остри конфликти и за постигане на консенсусни решения. Основния текст “Микро-парламента” излиза в повече от 4 издания.
В ред страни, инструментът привлича растящо внимание. Във Великобритания се използва като „ жури на гражданите” през 1996 и макар с по-малък брой участници, се оказва много ефективен. Оттогава, там са свикани повече от 20 журита по разни теми.
Никога се работи само с един микро-парламент. Средният брой в един проект е 6 – 10 „клетки”. Има национални проекти и с до 24 клетки, работещи по един и същ проблем в идентични 4-дневни програми. Големият брой участници затруднява подкупването им.
Освен от официален поръчител, микро-парламента се нуждаe и от прилагаща организация. Тя трябва да е доказано независима. Първоначално, тази функция се поема от „Звеното за проучване на участието” при университета във Вупертал. Но с времето се оказа, че всички операции, възнагражденията, ангажираните експерти, съдебни заседатели и членове изискват твърде много администрация. Тогава CitCom поема тежката функция на независима организация. Този институт се намира в Бон има клонове в Сан Себастиан, Испания и университета Бепу в Япония.
Процедурата в Германия
За осигуряване ефективното действие на микро-парламента са нужни доста повече от четири дни. Цялата работа включва пет фази: проектиране, подготовка, реализация, компилиране на документацията, проследяване на изпълнението.
След първата фаза на общо формулиране, във втора фаза има две задачи – разбиване на въпроса в програма от 16 модула и набиране на заседатели.
Изработването на програмата е решаващо в подготовката на МП. Всяка работна единица трябва да има ясно определен обхват, решенията да се доведат до ясни алтернативи. Всичко това го прави програмиращия , който е много по-важен от водещите.
За разлика от Великобритания и САЩ, където участниците се набират по квоти, тук хората се подбират по жребий. Набирането по квоти във Великобритания и САЩ е следствие от малкият брой участници. Група от 15 души трудно ще отрази структурата на обществото, но група от 300 може.
В третата фаза, микро-парламентите изпълняват тяхната 4-дневна програма. Обикновено се пускат по два микро-парламента паралелно, като единият започва в 8.00, а другият – в 9.00 часа така, че един експерт се включва и на две места. Това спестява време и пари.
Четвърта фаза: Отпечатване на Гражданския доклад. В него се документира задачата на проекта, описва се хода на процесът, резюмират резултатите и дадените препоръки.
Пета фаза: Докладът се предава на поръчителя. Всеки участник получава копие. Очаква се, че Гражданските доклади ще окажат въздействие върху официално взетите решения по проблема.
В повечето случаи микро-парламентите се прилагат, когато партиите и представителните органи са в задънена улица. Тогава Гражданските доклади намират решение. Всеки от проектите на микро-парламентите, споменати в „Статусния доклад 97” е имал полезен ефект в процеса на управление.
Роля на водещите
Водещите /модераторите/ ръководят пленарните сесии и се грижат за вместването в 4-дневния график. Те не изказват мнения по въпросите в дискусията – това се утвърждава като стандарт. Но дори и с професионално придържане към него, председателят може несъзнателно да изрази определени позиции в дебата по алтернативите. За да намалим това наемаме повече различни водещи. Напр. в проект с 20 микро-парламента, работещи по общ дневен ред и проблем може да има до 40 различни модератори. Така вероятните влияния от един човек върху резултатите на проекта се свеждат до минимум.
Разходи за микро-парламента
Произвеждайки добра стойност, микро-парламентът струва и добри пари. Гражданският доклад за трафика в района на Хановер струва към 400 000 дойчемарки. За него в 12 микро-парламента работят 300 души, избрани от различни общински райони на Хановер.
Най скъпият проект е „ Телефонът на бъдещето” с 519 участници, работили на осем различни места в Германия. За да се ползват от последните технически възможности два камиона експедират медийна екипировка до залите за събрания. Германското министерство, отговорно за този доста успешен проект плаща 820 000 ДМ за да получи техния „Граждански доклад”.
Други проекти са по-евтини, напр. за градско планиране в Кьолн са похарчени 99500 ДМ. Пет микро-парламента от там и един в съседно градче (всичко 150 граждани) предлагат решението, за което жителите на града копнеят.
Финансирането изглежда е главната трудност. И наистина, повечето ентусиазирано стартирани микро-парламенти се провалят в зародиш по финансови причини. А конкуренцията е винаги там и винаги преувеличава проблема с цената. Бидейки нов инструмент в Германия, микро-парламентите са все още в пред-стартова фаза. Официално още не съществуват. Термините „Планираща клетка„ и „Доклад на гражданите” не се срещат в никакъв декрет, официално съобщение, закон или бюджет.
„Планиращи клетки” извън Германия
САЩ
Центърът Джеферсън, основан през 1974 от Нед Кросби прави 26 проекта с граждански-журита до лятото на 1998. (за повече информация Jefferson Center for New Democratic Processes https://jefferson-center.org/ Там имат развита организация и многоброен персонал.
Испания
Микро-парламенти започват да се организират в района на баските през 1991, след посещението на проф. Дийнел в Laboratorio de Sociologia Juridica. Няколко местни вестници изнасят идеята и резултатите, постигнати в действителност. Представянето на идеята през октомври 1991 в Университета в Онате е посетено от повече от 50 кмета, членове на парламента на от провинция Guipuzcoa, Омбудсмана на Галиция и Арагон. Много граждани на Арагон и медиите разбират незабавно, че „немският модел„ – „Клетки за участие” е нова възможност за решаване на проблеми при постоянните конфликти между местното население и Мадрид, при което през 1997 три проекти с микро-парламенти са осъществени в района. През пролетта на 1997, успешен проект е организиран в Каталоня. Интерес е проявен и от университета в Барселона, от Уругвай и Аржентина.
Великобритания
Дори британският министър-председател Тони Блеър изразява желание да използва немския модел във важни сфери от политиката. ( Times, Oct. 28 1996, P. 2 )
Швеция
ПК са споменати като възможно нововъведение от Свен Хансон още в статията му „Nytt Partiprogram. Nya former fijr demokrati”, публикувана в социално-демократическото издание Tiden през фев. 1998. Обаче, в шведския публичен дебат, не само микро-парламентите, но дори концепцията за пряка демокрация не се приема в каквито и да било форми.
* Идеята за “микро-парламентите” (ПК) или т.нар. „Планиращи звена” принадлежи на проф. Peter Dienel, един от видните социолози на нашето време.
Лиспсващото звено – микро-парламентите и гражданските журита от Jiry Polak
При разговор с предубедени или неинформирани хора, често срещаме възражението: „Пряката демокрация не може да работи, защото обикновените хора не са компетентни да вземат решения, засягащи техните интереси. По-добре за тях е да оставят решаването на други (парламент и правителство), които имат по-добри познания. По-добре да ги оставим те да решават, вместо да се мъчим да решаваме сами нещата. Това е най-силния и наглед убедителен аргумент срещу пряката демокрация и вероятно много все още вярват в него. Най трудната задача на нашето движение е да убедим хората от улицата, че са способни да вземат решения, засягащи живота им. Но как да направим онова ? Какво да кажем в подкрепа на това становище ?
В интерес на истината, вече има отговор. Да се върнем към една дискусия отнаша конференция в Pribam. Две становища излязоха на преден план – първото, подкрепено от повечето участници беше класическата форма на пряка демокрация – гражданската инициатива за референдум и отзоваване. Правото да се използват тези процедури се счита за крайъгълен камък на истинската демокрация, изрично определяна като пряка демокрация. На това становище се противопоставиха двама участници – Нед Кросби и д-р Карсън, които отказаха да използват термина пряка демокрация и предложиха нещо друго – силна демокрация, демокрация на участието и всичко друго, но не и думата „пряка”. Моделът, който тези двама изследователи (и многото други по света) използват за силна демокрация са гражданските журита, вариант на микро-парламентите, развити от проф. Dienel. За съжаление, привържениците на двете тези ги разглеждат като взаимно изключващи се.
Според мен идеята за пряка демокрация много ще спечели, ако успеем да съчетаем тези две форми в един модел. Защото наистина съм убеден, че идеята за микро-парламентите и съответно гражданските журита е гениален проблясък. Защо?
Да се върнем към най-силния аргумент срещу пряката демокрация, споменат по-горе. Очевидно, аргументът за предполагаемата некомпетентност на обикновените граждани ще се окаже несъстоятелен, ако докажем противното. И точно в това ни помага 30-годишният опит с микро-парламентите и гражданските журита журита. Трудовете на Проф. DIENEL и докладите на центърът „Джеферсън” показват, че групи от обикновени граждани, избрани по жребий, са способни да вникнат в който и да е въпрос в същата и дори в по-голяма степен от експерти, да не говорим за депутати, само ако тези граждани получат задоволителна информация и време (седмица стига). Това заключение, достигано отново и отново в хода на многократните проекти от този вид с използване на една и съща стандартна процедура, е научно доказателство, че обикновените граждани са напълно способни да вземат обосновани решения, засягащи живота им. Причината да прехвърляме повечето от управленските решения на представители въобще не е в някаква наша въображаема некомпетентност, а е въпрос на организация.
В днешните западни системи имаме три вида взимане на решения:
1. Непряко, т.е. чрез партийни представителни законодателни тела и правителства.
2. Пряко – граждански референдуми.
3. Микро-парламенти и граждански журита – само с консултантска роля.
В днешната политическа практика тези три вида са разделени. Повечето членове и на нашето движение, приемат, че по-практично е, повечето въпроси да се решават от представители и до момента за това са използвани само представителни органи. Но днес те вече не могат да играят истинска демократична роля. Съвременните общества са все по-сложни, което принуждава избраните представители в един свой мандат да разглеждат хиляди въпроси, които поради липса на време, дори не разбират и в повечето случаи гласуват както им каже партийното ръководство. Всичко това превръща представителната система в подигравка с демокрацията.
….
От друга страна, не може да се отрече, че в ред случаи референдумите произвеждат съмнителни решения и част от тях не се основават на особено добри познаване на гласувания въпрос. Тук опонентите на пряката демокрация могат да отбележат точка.
Но не такъв е случаят с микро-парламентите и гражданските журита. Този модел е напълно демократичен, елиминиращ всякакви частни интереси, използващ главно обикновени граждани за кратко време веднъж в живота им. Същевременно препоръките (никакви решения не се вземат в тях) се базират на истинско експертно познание и са в съответствие с волята на голямо мнозинство от граждани, защото участниците, както показа опита – неизменно пренебрегват личните си интереси и се фокусират върху интересите на цялото общество. Очевидно, този модел има огромен демократичен потенциал. Но има и една спънка. В Европа „планиращите клетки“ се организират и финансират от властите и политическите партии, което води до използването им за периферни проблеми. В САЩ гражданските журита са независими и финансирани от частни фондове, което отново ги обрича на периферна роля, защото не са включени в публичното управление.
Идеята ми тук е, че въпросите, поставяни на гласуване от граждански референдуми могат да минават първо през микро-парламенти и това да стане официална процедура, организирана и финансирана от независими публични органи. Или дори преди това, вместо гласуване по едно или друго решение, гражданският референдум да поиска решението на даден въпрос само да се възложи на „планиращи клетки“ или граждански журита, които да изработят проекторешенията. Така вместо решаването да се делегира на съмнителни и корумпирани партийно-политически образувания, гражданите го делегират на самите себе си. Едва ли и най-твърдите противници на пряката демокрация ще могат да измислят сериозни възражения срещу такова предложение. Съчетаването на референдума с микро-парламенти /граждански журита/ в една двуфазова процедура е силен коз на нашето движение. Вместо в ролята на Пепеляшка да чакаме благоволението на „принца” от нашите „представители”, с механизма на проф. Дийнел, м-р Кросби и д-р Карсон можем да стартираме истински демократични промени, които сега са само тлеят под повърхността.
Гражданските журита – друга форма на „микро-парламент”
Съставът на гражданските журита е представителна извадка избиратели от различни избирателни райони. Участниците се запознават подробно с конкретния въпрос и различните становища по него (напр. здравеопазване) и са помолени да обсъдят възможни решения, понякога излъчвани по телевизията.
Ефективността на тази система е, че включва гражданите в реално вземане на решения с достъп до всички налични данни. Мненията, изразени в подобно жури могат да привлекат вниманието на законодателния орган, ако той претендира за представителност.
Един от проблемите на демокрацията днес е, че тя не гарантира информираното участие обикновените хора. Те са манипулирани и от политиците, и от медиите, при което с едно гласуване милиони хора не са в състояние да упражнят реално влияние.
Възложилият обсъждането орган трябва да публикува становищата на журито и да им отговори.
Институтът за научни изследвания по публична политика експериментира със пет малки граждански журита, по модела на подобни проекти в САЩ и Германия (наричани там „планиращи звена”, тук – микро-парламенти). Между 12 и 16 съдебни заседатели се определят по жребий от различни сектори на обществото.Те се запознават най-пълно със съответната информация. След което журито в по-малки групи проучва информацията и обсъжда различни аспекти на проблема. Малките групи представят констатациите си на цялото жури, а неговите заключения се предават на органа, възложител. Нужно журито единодушно да подкрепя заключенията и предложенията си, нито пък те са задължителни. Въпреки това, изразеното чрез журито обществено мнение се приема за сведение и трябва да му се отговори мотивирано в определен период.
Проучванията показват, че гражданите като членове на обществото са склонни да вземат участие във вземането на решения и са способни да разберат сложни въпроси. Журито е форма, която помага на участниците да получат по-широк и обективен поглед за проблемите и за другите гледни точки върху тях. Много от заседаващите показват интерес към по-нататъшно участие след края на сесията.
Журитата очевидно са по-добри за формулирането на насоки, отколкото на конкретни подробни планове. Моделът на гражданското жури се оказа мощен инструмент за изграждане на консенсус и по-добро разбиране между хората като отговорни членове на обществото.
Гражданските журита могат да се използват не само от местните или националните институции, но от организации с по-малък мащаб.
Правителството възнамерява да използва гражданите журита в управлението на електро-енергетиката, газовите и водните ресурси. Дерек Фостър, говорител в управлението на комуналните услуги заяви: „Ние вярваме, че гражданите не трябва да бъдат пасивни получатели на информация от публичните органи. При правилен подход, гражданите могат да играят активна роля във вземането на публични решения.”
Резюме на доклада, озаглавен „Гражданските журита: Теория в практиката”, публикуван от Института за изследване на публичните политики. (30-32 Саутхемптън Стрийт, Лондон WC2E 7RA, тел. 020 7 470 6100; поръчване на телефона не. 020 8 986 5488, е-поща: ippr@easynet.co.uk).
С нарастващото недоволство от съвременната демократична практика, нараства интересът към делиберативната демокрация, съдържаща механизми за изразяване на информирана и договорена между всички граждани воля, т.е. избора, който биха направили, ако са достатъчно информирани за всичко, имащо значение за дадено политическо решение, вкл. интересите на останалите граждани. Но теоретиците често не успяват да отговорят задоволително на въпроса за институционните инструменти.
Точно затова експериментите с гражданските журита и микро-парламенти са особено интересни.
Последни коментари