ИДЕАЛИТЕ
Георги Марков
През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка кампания от мероприятия за най-тържественото чествуване на 25-годишнината на 9 септември през 1969 година. По идея „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9 септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.н. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги – Николай Хайтов и Никола Русев – не смогнаха със сроковете и се отказаха и аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“. Тъкмо поради изискването за нейната документалност ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в съответните архиви. Това бяха следствените и личните досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата – загинали, разстреляни или обесени. Човек може да разбере вълнението, с което прелиствах страниците на полицейските разпити, хилядите страници показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, чак до ония невероятни последни писма и бележки, написани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие с изключителната си човешка трагичност. С много малки изключения те бяха хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин – безумно далеч от потретите на осакатени партийни фанатаци, които идеологичиските търговци няколко години по-късно щяха да им нарисуват. В паметта ми са останали трагичните моменти от екзекуцията на Малчика, който на два пъти иска чаша вода, на Боян Чонос, който пише на майка си, че след малко ще го обесят и му е много студено, и дълбоко непартийният отговор на Никола Марков, ученика, който на въпроса на следователя защо е станал комунист отговаря: „Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист… „ И още много други.
Така попаднах в странния, непознат и документално истински свят на хиляди хора, които бяха повярвали най-искрено в комунистическия идеал, които не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но които вярваха и настояваха, че ще бъде един достоен, благороден, човешки свят. Мнозина от тия хора бяха мечтатели, които в несретата на своя живот спонтанно бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посока на щастието и красотата. Малцина от тях бяха опитни партийни функционери, свързани с Коминтерна и Съветския съюз. В огромната си част те бяха младежи – студенти или ученици от горните класове, които също като мнозина днешни западни студенти и ученици мечтаят за основно преустройство на света, за изчезване на класовите и социалните различия, за установяване на абсолютна справедливост, равенство и братство между всички хора на нашата планета. Може да се направи пълен паралел между българските мечтатели на тридесетте години и по време на войната с вълненията на цялата днешна лява младеж в света, разбира се, не в комунистическите страни.
Близо шест месеца аз преписвах диалозите, които тия младежи бяха имали със следователите и съдиите си, така както бяха добросъвестно записани в съответните протоколи, със следите на инквизициите в паузите и с неизбежния трагичен край. И колкото повече се взирах в тях, толкова по-ярка и космически непреодолима ставаше разликата между тях и времето, което се готвеше да ги чества. Завърших пиесата, която всъщност беше документален монтаж, със серия от последни думи и пожелания. Най-потресаващият факт беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си слова… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо“, „мили родители“, „мили мои“… – и неизбежно следваше някакво извинение. Те се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, те се извиняваха, че умират…, че им създават скръб и болка. Нарочно подчертавам тези моменти на истинско човешко поведение, за да изразя трагичното единство между герои и идеали, което няма нищо общо с картонената митология на партийната история. И нещо още по-важно – в тия последни слова те рисуваха света на бъдещето, заради което умираха. За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.
Сега вече може да се разбере защо „поръчаната“ документална пиеса, която щеше да се предствя върху сцената на театър „Сълза и смях“, с великолепна постановка и блестяща игра на актьорския състав, беше забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше – „заради потискащото въздействие“. Ето още един случай, когато голата документална истина се размина с търговските нужди на евтиното пропагандно чествуване. Така двадесет и пет годишнината на 9 септмври остана без тържествена пиеса.
И точно това отношение към ония, които бяха най-ярките носители на комунистическите идеали, говори за отношението към самите идеали.
По законите на борбата малцина от тия идеалисти дочакаха 9 септемри 1944 година. В безброй мемоарни записки, издадени по-късно, се изтъква най-настойчиво, че най-добрите, най-достойните са загинали. А немалко автори на спомени подхвърлят предпазливо идеята, че мнозина от останалите партизани, политзатворници и членове на партията съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение. Особена силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, който направо говори за тарикатите, които са взели участие в борбата само след като победата била напълно сигурна и са се самосъхранили, хитро избягвайки опасностите. И това е разбираемо – идеалистите винаги са плащали за всичко. В едно от досиетата попаднах на невероятен случай на заловен млад партизанин, някъде около Макоцево, на когото полицейският командир, който го разпитва, предлага два изхода. Единият е – ако предаде местонахождението на другарите си, той формално ще бъде осъден на смърт, но присъдата няма да бъде приведена в изпълнение и той ще дочака свободата си (като полицията ще остави следи, че е получила информацията по свой път, така че утре той ще бъде с чисто лице, ще бъде смятан за герой и ще живее щастливо). Другият изход е – ако той не предаде другарите си, полицията вярва, че до два дни сама ще ги открие, но за наказание те ще го разстрелят и ще оставят доказателства, че именно той е предал отряда си, така че утре всички ще го смятат за предател и дори камък няма да има на гроба си. Младият партизанин полудява.
Но този случай веднага повдига въпроса за ония, които не са полудели, за ония, които са извършили предателството и днес щастливо живеят, чествувани от своята власт като герои. И същевременно за ония, които може би не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа страшната драма на идеализма, на верността към себе си и идеалите си. И ако днес мнозина могат да я смятат като чудесен литературен материал, в действителност тя е реалният повод за съмнение, за опита да се отворят парадните врати на множество декларирани геройства и да се проследи животът на живите като единствено доказателство за вярност към идеалите. Защото впоследствие се оказа, че да бъдеш верен на идеалите си по време на полицията било по-лесно, отколкото по време на милицията. Или нека отидем по далече – по-лесно е да се бориш срещу една противна власт, отколкото да се бориш срещу цял един противен живот и главно да се бориш срещу себе си. Една от най-важните теми, които липсват в днешната българска литература, това е драмата на идеалиста. Не говоря за разочарованието и недоволството, а за дълбоко, понякога съкрушително преживяната трагедия, че всичко е било… за пусто. Ако някой някого наистина е бил комунистически идеалист, ако някой някога наистина е вярвал, че се бори за свободата и щастието на другите, то той не може да не бъде в остър конфликт със силите, които в името на същите идеали се разпореждат днес с живота в България. Конфликтът е неизбежен на всяка крачка, във всяко отношение и той е много повече вътрешен конфликт, отколкото външен. В продължение на първите десет години след девети септември 1944 година оцелелите идеалисти преминаха дълъг и криволичещ път от илюзии, надежди, разочарования, отчаяние и масови нравствени самоубийства. За стореното през тези десет години партията намираше великолепно оправдание с необходимостта от т.н. „преходен период“. Но когато и най-ограничените партийни членове разбраха, че преходният период не ще свърши никога, защото партията винаги ще има нужда да оправдава безобразията си, дойде времето, когато идеалистите трябваше да решат – да или не. Междувременно силата на властта така се бе усладила на мнозина от тях, че те просто бяха забравили откъде са тръгнали. Довчерашни борци за свобода се превърнаха в нейни най-големи гонители, довчерашни жертви на полицията я задминаваха милионократно в изобретяването на мъчения и терор, довчерашни радетели за принципност и висока нравственост се превърнаха в най-безпринципните марионетки на времето, довчерашни мечтатели за добър и красив свят станаха строители на зандани от зло и грозота. Примерите нямат край. Един български министър, бивш идеалист със смъртна присъда, който сега разкарва любовницата си по най-скъпите хотели в света, изповяда пред мене: „Живее ми се, сега ми се е паднало да живея.“ Фактически някогашните идеалисти днес могат да бъдат разделени на три групи. Първа – ония, които напълно забравиха идеалите си, втора – ония, които ги помнят, но мълчат, и трета, съвсем малка – ония, които ги помнят и все още се опитват да ги отстояват. Пред мен са лицата на неколцина от тия, които се опитват да бъдат това, което винаги са били, и които всеки ден плащат жестока цена, за да стоят на същите позиции. Може би крепени само от смътната илюзия, че нещо внезапно ще се случи, че нещата ще се променят по магически път и те ще бъдат щастливците, които са удържали. Тия дни ми разказаха една чудна история. Другарката, нека я наречем Иванова, е комунист от времето на войната, с огромен актив, завършил с адски изтезания в полицията и смъртна присъда, чието изпълнение само краят на войната предотвратява. Мисля, че тя е един от най-силните и непреклонни идеалисти, които съм срещал през живота си. Фанатизирано убедена, че идеалите, на които се бе посветила, й дават право да не приема компромиси, да изисква от всички това, което изисква от себе си, разбира се, я поставиха в непрекъснати конфликти с партията и идеологията, което доведе до постепенното й снемане от всички постове, та чак до лишаването й от работа. Но удивително непреклонна, тя не се предаде. И докато нейните бивши другари са видни министри и членове на ЦК, тя живее в пълна изолация, забравена и пренебрегната, обичана от малцината, които все още я познават. И ето случая, достоен за перото на Франц Кафка: една вечер, когато тя, болна , с остри последствия от раните си в полицията, които възрастта все по-болезнено подчертава, лежи самотна у дома си, внезапно на вратата се почуква и вътре влиза възрастно човече на около 70 години, което любезно пита: „Извинете, не ме ли познахте?“ Иванова поклаща отрицателно глава. „Как, не ме ли помните – възкликва посетителят. – Аз съм съдията, който ви осъди на смърт.“ Иванова пак не си спомня, но той, някогашният полковник, възпроизвел цялата картина на съда и тя си припомнила. „И какво искате от мене?“ – попитала тя. Оказало се, че някогашният съдия имал възможност по новия закон да получи пенсия, но трябвало да докаже, че си е гледал добре работата, т. е. че осъдените са доволни от издадените присъди. „Аз ви осъдих съвсем честно – казал той на Иванова. – Аз вярвах и още вярвам, че вие не сте за този свят, и ако днес трябва да ви съдя, аз пак ще ви осъдя на смърт. „Но присъдата не беше изпълнена“ – забелязала усмихната Иванова. „Не по моя вина! – възразил веднага бившият съдия. – Моля дайте ми едно писмо, че сте доволна от мен.“ И Иванова му дала писмо, в което отбелязала, че е доволна от присъдата, но че само съжалява, че не е била приведена в изпълнение.
Това е абсолютна истинска случка. Ако присъдата над тази жена беше приведена в изпълнение, днес тя щеше да има паметник и булевард с името й, но което е още по-важно, тя нямаше да срещне действителния разстрел на смисъла на живота си.
Последни коментари